Сюрреализмът още от самото начало се е манифестирал като бунтарско движение. Сблъсъкът на неочаквани реалности е било изразното средство, с което едни от най-големите творци на 20 век са изявявали себе си и своя протест към „оковите” на действителността. Имитацията на съня и подсъзнателното става трибуна на писатели, художници и режисьори. Любопитното обаче е, че самият Зигмунд Фройд е отхвърлял сюрреализма като истинска изява на човешкото подсъзнание – според него този стил в изкуството е тъкмо най-силната изява на съзнателния Аз на твореца. При всички случаи обаче сюрреализмът оставя дълбока следа и е повлиял художественото мислене на цели поколения. Признавам си, че е повлиял и моето, както и това на всички ни от онази групичка „Практис”, към която принадлежи и моят приятел Мари, авторът на „Хроники на ангели, изчадия и други смъртни”. За разлика обаче от многото епигони в този стил, след десетилетия на дъвкане и предъвкане на иначе прекрасни хрумвания, превърнали се в изтъркани клишета, Мари успя да ме изненада. И то до такава степен, че ме накара да се замисля за пръв път за по-дълбоките пластове на сюрреализма, да престана да бъда само почитател на странни произведения, а да си направя равносметка как самият аз съм се формирал като личност.
Най-вероятно масовата публика винаги ще асоциира сюрреализма с платната на Салвадор Дали – онези странни причудливи форми, сякаш извадени от мимолетността на нечий сън. Може би тъкмо илюзията за „съновно” воаьорство толкова много омагьосва и привлича – възможността да надникнеш в нечий чужд сън, да видиш потайните кътчета от душата на другия. В литературата обаче сюрреализмът възниква с манифеста на Андре Бретон за автоматизъм при писането – свободен от оковите на рационалността поток от думи. Едва по-късно в магическия реализъм на латиноамериканските писатели като Хулио Кортасар или Габриел Гарсия Маркес започва изграждането на истории, в които малки детайли преобръщат възприятието на читателя и го вкарват в едно неустановено място-време, толкова много приличащо на нечий сън. Сега си мисля, че може би този похват в литературата е повлиян от сюрреализма в киното, и то най-вече от филмите на Луис Бунюел. При него има едно такова фино разместване на пластовете на иначе познатата реалност, което ни кара да я погледнем с непосредствеността и възторга на съня.
В своите кратки разкази Мари е успял да постигне тъкмо този кинаджийски бунюеловски ефект. Бях поразен от достоверността в описването на детайлите на една позната на всички ни България. С тях той умело оплита читателя и го кара безрезервно да повярва в действителността и пълнокръвието на света, който му се описва. Неусетно обаче същият този уважаем читател се оказва пленник в една съновна реалност, в която минало, настояще и бъдеще сякаш се сливат в едно. За мен беше много трудно (и очарователно) да се лутам в този лабиринт на безвремието, да се мъча да отгадая кога всъщност се развива действието – сега, в епохата на мутрите, чалгата, глобалните комуникации и глобалните перверзии, или преди 30 години – в епохата на психоделичния микс от крехка човешка душевност и железен развит социализъм. Читателят ще има проблеми и с географията. Авторът много упорито ни намеква с разни детайли, че градчето Сошана се намира нейде из Предбалкана покрай Искъра, но в същото време много умело взривява тази сигурност и ни кара да разпознаваме съвсем други места – късчета от калейдоскопа, наречен България. Как ги прави тези фокуси Мари? Не знам. Може би това е лекия ритъм, в който думите идват една след друга. Ритъм на свободно течаща река, която те отнася встрани, към тихите и спокойни вирове на безвремието си. Може би това е очарователната и ненатрапчива шизофрения на Архангел Гавраил, изкарващ хляба си като общински чиновник. Може би това е нечутата мелодия на песните на Теодор Славев и групата „Безмер”, толкова много напомняща за ролкови магнетофони, „котки” и коняк „Слънчев удар”.
Не съм сигурен, че си заслужава да се разваля тази магия с рационални разсъждения за изразни средства, композиции и литературни похвати. Затова само искам накрая да кажа за моето събуждане от „Хрониките на ангели, изчадия и други смъртни”. Сякаш стоях седнал на ръба на леглото си, пъхнал боси крака в чехлите, замислен за реалността на сюрреализма, която току-що бях напуснал. Майсторството на съновното изкуство не е в това да сблъскваш неочаквани места, предмети, странни хора и цветове. Това е външното, видимостта, формата. Чалъмът е да усетиш как времето ни изтича между пръстите, улисани в строгите рамки на ежедневието. Да дадеш на читателя си трето око, за да види този неумолим бяг на времето към онова незнайно място, където ни чака леко гърбатата фигура на Архангел Гавраил. И тогава да поискаш да не се събуждаш.
Затварям книгата на Мари с нежелание. Също както съм затварял с нежелание и други книги, които ни карат да се усъмним в реалността на ежедневието. За съжаление все пак се събуждаме.
Можете да четете "Хроники на ангели, изчадия и други смъртни" тук.
