Разказите и новелите на Янчо Чолаков не са фантастика. Или поне не са като фантастиката на Азимов, Хайнлайн, Лем или Дилов. Бих могъл да кажа, че не са научна фантастика, но те не са и онова, което познавачите наричат “фентъзи”. Не са и никъде между тях.
Разказите и новелите на Янчо Чолаков са истинска фантастика. Защото притежават най-важното изискване за това: те са територия на свободното въображение. На неокованото от делнични представи, художествени образци и интелектуални догми въображение. На въображението като самостоятелна ценност. И като благо във всяко творческо усилие.
Сега е модно да се казва: “Светът на...” Дори за автори, които не само не са изградили собствен свят, но и не са натрупали материал за него. Янчо Чолаков е понасъбрал доста, дори е наредил темелите. Иска ми се да си представя как ще продължи нататък и какво, в края на краищата, ще се получи – ала не мога. Защото и основите са някак особени, и са наредени по особен начин. Дивиш се: този или нищо не разбира от градеж, или знае някакъв таен майсторлък.
Да, трудно ми е да кажа какво ще се издигне над основите, но съм сигурен, че ще е здраво и красиво. Защото е замислено добре и защото се прави с любов и търпение.
Преди няколко години прочетох първите му ученически разкази и още тогава бях леко смутен: защо у това момче всичко е не така, както очакваш да бъде? Другите на неговата възраст се опитват да пишат като някого (разбира се, за модел се избира някой от Великите), пък той вече беше разбрал, че трябва да пише като Янчо Чолаков. Да пише като себе си. Изчел съм всичко, което е написал до днес – продължава да пише като себе си. Всеки път виждам, че очаква някакво мнение, някаква оценка, но защо да му преча?
Ще прочетете и ще се убедите: това са особени разкази, съвсем особени. Някои може би ще ги определят като сюрреалистични, но ще опонирам: защо не сюрфантастични? В тях има фантазия, много фантазия, понякога дори в опасни дози. В дози, които могат да се окажат летални за немощни мозъци. Янчо не се уморява да измисля и да връзва измислиците си с други измислици – понякога в толкова причудливи конструкции, че читателят започва да се съпротивлява. Но кой е казал, че четенето трябва да бъде само удоволствие? Имал съм (не)щастието да прочета хиляди разкази по разни конкурси, съставителства, селекции – фантастични разкази на млади автори. Малцина се открояват, но просто защото вървят по-уверено по пътеката, която днес наричаме “фантастика”. А Янчо Чолаков върви по друга; тя може и да има същото название, но води другаде. С похвална младежка упоритост той търси алтернативи. Сигурно знае, че да се върви встрани е рисковано и сигурно е приел този риск. Ако е наистина така, това ми дава още една порция надежда.
С доста усилия се въздържах да не спомена никъде “светът на Янчо Чолаков”. Защото иначе трябваше да продължа: “... е светът на свободата – на свободата да си ти самият и да имаш правото да измисляш свободно.” Ще ми се да напиша тези редове в предговора към първата му книга.
Агоп Мелконян
1989 г.
